Янислав Герчев: Като влезеш в залата, трябва да знаеш защо си вътре

Янислав Герчев, един от най-добрите ни джудисти, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е двукратен участник на олимпийските игри, като и в Рио де Жанейро преди пет години и сега в Токио стигна до осминафиналите. В кариерата си има впечатляващи победи и и ценни медали. Сред тях е златният от европейското първенство до 23 години и две сребърни отличия от шампионати на Стария континент при мъжете.

Eто какво каза Янислав Герчев пред медията:

- Каква е равносметката ти за 2021 година?

- При всички положения съм доволен, че успях да взема квота и да отида на олимпиада. Не съм доволен от резултата, тъй като на предната олимпиада също се класирах на девето място, не ми беше това целта. Но в крайна сметка понякога такъв е животът и трябва да се примирим с това, което е.

- Заговорихме за олимпиадата – какво беше за теб участието в Токио тази година?

- Бил съм на две олимпиади и никога не съм отивал с идея просто за участието, винаги отивам с ясната идея за медал. Исках да се класирам, но също не е малко самото участие. При нас е доста трудно самото класиране за олимпиада, защото само първите 18 в света отиват. Но крайната цел ми беше медал, затова съм леко разочарован.

- Колко трудно беше да задържиш върхова форма и за световното, на което взе квота?

- В интерес на истината от пет години, защото този път олимпийският цикъл беше пет години, не съм излизал от квотите. Но във всеки един момент можеше и някой да ме измести. Това означаваше, че аз трябваше да ходя на абсолютно всяко едно състезание, включително и световното. До последно трябваше да устискам. Това ми изигра от една гледна точка лоша шега, защото прекалено много пъти ми се наложи да свалям килограми и то точно преди олимпиадата. За последните три месеца бях свалил 6-7 пъти килограми, което в нашия спорт се отразява малко или много. Но такъв ми е спортът – каквото е за едните, такова е и за другите. Доволен съм, че на световното вече затвърдих квотата на 100% с класирането ми там. Радвам се, че все пак България получи още една – трета квота.

- А как беше обстановката в олимпийското село, с каква нагласа отиде в Токио?

- Страхотна. Бих казал, че японците си бяха свършили работата повече от перфектно. Ако трябва да сравня, на фона на предишните олимпийски игри в Рио, наистина просто няма база за сравнение. Всичко в Токио беше изпипано до последния детайл. Единственото неприятно беше, че трябваше да пазим постоянно някаква дистанция, постоянно маски, тестове и т.н.

- Поглеждайки конкретно към срещите, в първата ти победи с ипон еквадореца Пресиадо. Какво беше ключовото в този мач и какво ти даде победата в него?

- Доста време разучавах специално този състезател. Той е много неприятен боец. С треньора бяхме изградили доста интересна тактика срещу него – постоянно да го изпреварваме, да му свалям лявата ръка, която ме награбваше и буквално не му дадох шанс да се сбори с мен, постоянно го изпреварвах. Просто много добре тактически изиграх срещата си.

- Във втория мач, който обаче се оказа и загуба с тайванеца, какво беше основното?

- Не мога да преценя дали аклиматизацията ми се отрази или това, че той работеше прекалено много в партер долу на земята. Но буквално след третата минута моите сили бяха доста занижени. По принцип аз съм състезател, който много, много рядко може да ме видят в такива ситуации. Винаги имам сила и въздух до последно, но специално в тази среща страшно много се изтощих и от третата минута буквално до края, включително и до Златната оценка го карах на мъжка слава и на чест.

- Доста пъти сме коментирали, че в джудото всички срещи са в рамките на един ден. Не е както например в бокса да имаш време за почивка, за разучаване на съперника. Това до каква степен е ключово в тези важни състезания?

- Ние цял живот така се борим. Независимо дали е голям турнир или малък, дали правим четири, пет или седем срещи, всичко е в един ден. Наистина доста по-тежко е от гледна точка на това, че когато има повече срещи и повече съперници, доста повече се изморяваш. Но пък в крайна сметка тук идва ключова роля – подготовката. Не сме ли подготвени за световно или за олимпиада, за къде сме тръгнали!

- Следващият олимпийски цикъл пък е само три години. Ти вече си на 32, смяташ ли да участваш и да се бориш за Париж 2024?

- Още не съм решил. За момента предстои европейско за мъже в България, за което ще се подготвя. Пак съм решил да сваля килограмите, такава ми е уговорката с федерацията. Отново ще играя до 60 кг за това състезание, на други турнири може би ще пробвам на по-горна категория. Но вече за Париж според- зависи как ми тръгне борбата, подготовката, кой ще е треньор на националния отбор, защото в момента нямаме. Зависи от доста работи, в момента гледам поетапно нещата.

- В Токио, освен теб, бяха Ивайло Иванов и Ивелина Илиева. Като цяло в България в момента има много силно поколение. Как виждаш развитието на джудото у нас в последните години?

- Може би последните две-три години почнахме да вървим по-нагоре, тъй като новото ръководство на федерацията, което е именно от две-три години насам, влага и инвестира много в състезателите, в подготовката и т.н. Преди това не мога да кажа, че сме били на някакво кой знае колко високо ниво от гледна точка на това, че преди 20 години, когато е било поколението на баща ми, наистина е имало много голям ръст, специално в джудото в България. Имало е страхотно много професионалисти, самият спорт е бил доста силно развит. Но сега забелязвам тенденция от последните две-три години, че наистина нещата се връщат. Щом на едно републиканско има по 40-50-60 човека в категория, това означава, че самият спорт има развитие.

- Какво промениха точно Румен Стоилов и Даме Стойков след тяхното идване, защото преди това знаем колко много скандали имаше около федерацията и вие, състезателите не се чувствахте сигурни?

- За предното ръководство не искам да говоря нищо, защото то е минало вече и без значение. За тях мога да кажа, че ни докараха една сигурност и едно спокойствие, пазят ни гърба, не са ни оставили в нито един момент. До олимпиадата особено всичко, от което сме имали нужда, са ни го давали. Говоря за лагери, партньори, възстановяване и т.н. В интерес на истината те докараха във федерацията едно спокойствие във всеки един, защото в крайна сметка, за да се готвиш професионално на такова високо ниво, трябва да имаш спокойствие.

- Виждаш ли вече такова спокойствие и в твоя клуб в Пловдив „Арена Спорт“? Има ли много деца, които сега да се записват да идват да тренират?

- Да, има доста деца, продължават да се записват все повече и все повече. Треньорите са доста кадърни. Наистина според мен имат голямо бъдеще в клуба. Може би като приключа със спорта, и аз ще се отдам малко повече на това. За момента, когато имам възможност, идвам и им помагам. Цялата работа е на треньорите в клуба. За мен те са професионалисти и действат доста добре на фона на всички условия, които имат.

- Да разбираме, че и ти обмисляш за постъпване към треньорска кариера след края на състезателната?

- Не знам дали ще е точно треньорска кариера. Не искам годините, които съм минал през професионалния спорт, натрупаният опит да го захвърля и да се захвана с нещо друго. При всички положения една част от мен ще е в залата. Вече идва и финансовият момент, защото съм семеен и някой разчита на мен. Ако всичко е наред чисто финансово, това ще бъде най-голямото удоволствие за мен. Ако ли не, една част от мен ще бъде задължително в спорта, просто защото няма как натрупаният опит с годините да го затворя и да не го предам на никой.

- Да се върнем към успехите в твоята кариера. Ти си двукратен европейски вицешампион и европейски шампион до 23 години. Сравнявайки тези три постижения, кое е най-ценното за теб?

- Може би европейската титла до 23 г. в Тюмен, Русия. Беше първият ми голям медал от европейско първенство. Това беше най-ценният ми медал, именно защото беше доста дългоочакван. Доста години все малко не ми достигаше, за да взема някакво класиране на голям форум. Изведнъж, когато това беше последният ми шанс, аз избухнах и буквално станах европейски шампион. Беше огромно удовлетворение за мен, защото разбрах, че невъзнаграден труд няма, убедих се за пореден път. Доста години в младежките ранглисти съм бил първи, на младежките турнири съм печелил медали постоянно и като отида на европейско – падам. Винаги все нещо малко не ми достигаше. С тази титла на европейското до 23 г. може би тръгна кариерата ми в още по-голям възход нагоре и осъзнах, че наистина невъзнаграден труд няма.

- И сега поглеждайки назад, какво е по-силното чувство – леко разочарование от това, че не е златен медал или пък удовлетворение от това, че са два сребърни?

- Пак са смесени чувствата. Няма как да не ме е яд, че имам два финала на европейско за мъже, а и двата ги губя срещу руснаци. При всички положения има известна доза яд. Но по-скоро ме е яд за европейското в Полша и съм удовлетворен от европейското в Израел, тъй като както казах, там просто не бях подготвен. Наистина бях доста концентриран, но не чак толкова подготвен, докато в Полша бях и концентриран, и подготвен, но не можах да грабна. Там наистина ме е яд, както ме е яд и за европейското миналата година и по-миналата година. И двата пъти съм пети, и двата пъти губя на полуфинал, и двата пъти играя Златна оценка и ми трябва много, много малко наистина, за да стигна до финал.

- Твоят баща Атанас Герчев е и твой личен треньор. Той ли беше човекът, който пръв те доведе в залата?

- Да, той ме доведе пръв в залата, но никога не е искал от мен и не ме е натискал да ставам джудист, в интерес на истината. Той ме е водел в залата да си играя, да съм около него. Аз сам прецених, че искам с това да се занимавам. При всички положения той ми е за пример. Но изборът специално да се захвана с професионална спортна кариера си беше лично мой. Няма да забравя един ден, бил съм сигурно на 15-16 години, преди да започне професионалната ми кариера, той седна при мен и каза: „Трябва да решиш какво ще правиш с живота си – дали ще се отдадеш на спорта или на ученето. Избери си едно от двете и се отдай изцяло, защото няма смисъл да се луташ.“ Следователно тогава избрах спорта. Не казвам, че съм оставил учението на заден план, но цялата енергия ми беше в спорта тогава. Заради това съм му благодарен, защото на тази крехка възраст наистина разбрах какво е да се лишаваш в името на спорта. При всички положения не съжалявам за избора си.

- Колко различен е той като баща и като треньор? Кога двете функции се припокриват тук, в залата?

- Баща ми като треньор е страхотен професионалист, при него няма „ти, защото си ми син, трябва да се напъваш повече“ или „ти, защото си ми син, трябва да почиваш повече“. Той си има план, който изпълнява. Даже има доста случаи, в които аз искам да тренирам прекалено повече, но той ме спира. В живота той ме е възпитавал по същия начин. Като влезеш в залата, трябва да знаеш защо си вътре, за какво влизаш. Така или иначе сме в залата, дали час и половина, два или три, трябва да се концентрираме и да дадем максимума от себе си. Така ме е възпитавал и в живота – с каквото и да се захвана, трябва да дам 100% от себе си, иначе е загубено време.

- А кога разбра, че джудото е твоето призвание?

- Около 15-16-годишен, в тази тийнейджърска възраст, след като започнах да взимам първите по-сериозни медали. Истината е, че едно състезание в Италия, една детска олимпиада беше причината да започна да се занимавам професионално с джудо. Бях ходил на турнир в този град, в който същата година щеше да бъде и детската олимпиада, до преди това дори не бях ставал републикански шампион. Видях за какво става въпрос, видях един фонтан, за който си мислехме с мой приятел, че е олимпийският огън и му казах: „Интересно ми е, догодина аз ще дойда на тази олимпиада!“ Независимо, че не бях ставал републикански шампион до момента, на следващата година станах, ходих на турнира, защитих мястото си в националния отбор и отидох на детските олимпийски игри.

- Има и една друга интересна история, че 35 години след като баща ти взима сребърен медал на европейско първенство, ти също печелиш сребърно отличие. Какво си казахте в онзи момент и как се почувства, продължавайки тази семейна традиция?

- Баща ми може би беше малко разочарован от мен, че не можах да взема злато. При всички положения си мисля, че е горд и доволен с мен, независимо какви са резултатите. Важното е, че вижда, че съм се отдал и правя всичко по силите си, за да постигна неговите и моите цели, а дай Боже и да ги надмина. Това е най-важното – за изпитваш удовлетворение от работата.

- Какво е твоето хоби извън спорта?

- Обичам да правя кросфит, обичам да пуша наргиле, обичам да обръщам повече внимание на семейството си, обичам от време на време да играя бокс, макар че отдавна не ми е оставало такова свободно време.

- Наргилето как се отразява на професионалния спортист?

- Стига да не се прекалява, няма абсолютно никакъв проблем.

- Отскоро и ти си баща – какво се промени за теб от онзи момент?

- Промениха се доста, доста неща. До преди това дори не можех да си представя какво е това чувство, но това е може би най-уникалното нещо, което ми се е случвало до момента. Не искам да пренебрегвам спорта, но реално погледнато по-важно от семейството и детето ми не мисля, че има на този етап, а и не мисля, че някога ще има. Страхотно е чувството! Само този, който не го е изпитал, не може да го каже.

- Един по-страничен въпрос – как се отрази на теб и на твоето семейство пандемията като цяло?

- Когато ни затвориха, още първият локдаун и се прибрахме вкъщи, това беше за нас едно страхотно време, защото можахме да обърнем внимание малко на себе си. Пък и беше точно в такъв момент – дъщеря ми Ивайла се роди точно тогава и до шестия месец долу-горе съм си я гледал аз вкъщи, което за мен беше страхотно удоволствие.

- И да погледнем към следващата година. Каза, че засега най-важното състезание за теб е европейското в София, но след това смяташ да качиш категория – колко трудно ще бъде това за теб?

- При всички положения ще е трудно, защото ще трябва да се наложа в тази категория. А налагането в една категория изисква доста време. В първите турнири ще бъде доста, доста трудно. Реално погледнато, аз свалям килограми вече от 16 години и от 16 години играя на 60 кг, даже 17 години. Не знам, тепърва предстои да видим как ще се чувствам в тази категория, на тези килограми...